Неделя с баница

Неделята с баница започва преди всички да седнат на масата. Започва с шумоленето на корите, с натрошеното сирене, с яйцата в купата, с тавата, намазана с олио. Бабата работи бързо, без да изглежда, че бърза. Ръцете й знаят реда.

Внуците може да тичат наоколо, някой да пита кога ще стане, някой да открадне парченце сирене. От фурната постепенно тръгва мирис, който събира хората по-сигурно от всяка покана. Баницата се надига, зачервява се, краищата стават хрупкави. Когато излезе, се напръсква леко с вода и се покрива с кърпа, както трябва.

Такава неделя не е непременно празник, но често се помни като празник. Защото всички са у дома. Защото храната е топла. Защото бабата казва да поизстине, а децата не чакат достатъчно. Защото на масата има кисело мляко, домати, смях и трохи.

След години човек може да яде баница на много места, но онази неделна ще остане различна. Не заради рецептата, а заради хората около нея. Вкусът е памет, която се чупи на парчета и пак остава цяла.