Дворът с мушкатото

В старите дворове мушкатото стои като малък пазач на дома. Червено, розово, понякога бяло, то расте в тенекии, саксии, стари кофи, по прозорци и стъпала. Бабите го поливат сутрин, откъсват сухите листа и говорят за него така, сякаш е член на семейството.

Градината не е само украса. Тя е календар. По кокичетата разбираш, че зимата омеква. По люляка — че пролетта вече е влязла през портата. По доматите и пипера — че лятото ще има вкус. По хризантемите — че есента е сложила ръка на рамото ти.

За много български жени дворът е бил място на труд и утеха едновременно. След работа, след готвене, след грижи за деца и възрастни, те пак излизат да полеят, да прекопаят, да вържат доматите, да преместят саксия. Това не е почивка в модерния смисъл, но е разговор със земята.

Когато се връщаш в такъв двор след години, може да видиш, че всичко е по-малко, отколкото си го помнил. Но мушкатото пак цъфти. И това стига, за да повярваш, че домът не изчезва напълно, докато някой полива цветята.