Шипка, където камъните помнят

През август 1877 година проходът Шипка не е просто планински път. Той е гърло, през което може да мине съдбата на войната. От едната страна са руските войници и българските опълченци, от другата настъпват силите на Сюлейман паша. Вятърът носи прах, дим и вик, а камъните стават оръжие, когато патроните не стигат.

Българските опълченци не са редовна армия със стара държавна традиция зад себе си. Много от тях са млади хора, занаятчии, учители, синове на села, които още нямат свободна държава, но вече се държат като нейни защитници. На Шипка те застават до руските части и удържат прохода в дни на почти нечовешко напрежение.

Боевете през август 1877 година са решаващи. Ако проходът падне, османската армия може да премине на север и да промени хода на Руско-турската война. Удържането на Шипка дава време и надежда. Затова по-късно Иван Вазов ще напише, че на този връх България цяла гледа.

Днес, когато човек се качи при Паметника на свободата, вятърът пак е силен. Планината изглежда спокойна, но не мълчи. Тя напомня, че свободата понякога се държи с голи ръце.